Размисли и малко страсти от …. мен :)

Наскоро гледах една приятна холивудска продукция. сценария напомня сапунена опера с фантастични елементи. Тийнеджърска почти невъзможна любов, толкова силна, че подкосява краката и на най-коравосърдечния човек, понеже героите от филма са не само красиви, но и играят добре ролите си на безнадеждно влюбени. Всеки романтик би се разтопил пред такава мила гледка, била тя и такава между вампир и обикновено момиче. Погледната обаче от друга страна тази любов е много по-предана и зряла от всяка друга. Бях достатъчно трогната от филма, за да го изгледам поне 3 пъти. И още по-щастлива, когато разбрах, че всъщност е режисиран по книга. Свалих си цялата поредица и започнах да ги чета. Още не съм приключила дори с първата, но със сигурност мога да отбележа, че книгите са в пъти по-добри от филма.

Не това обаче е интересното за мен. Много въпроси изникнаха в съзнанието ми. Много разсъждения също.

Като една отчаяна романтичка, обичам да гледам такива филми. Не защото съм отчаяна и не защото съм романтичка. Просто осъзнавам, че такава любов в реалността рядко съществува. Лични наблюдения ме карат да мисля, че наистина е трудно да изпитваш такъв вид обожание и привързаност, привличане и страст, когато вече осъзнаваш какво искаш наистина да постигнеш в живота си и трудно успяваш да вярваш дори на самия себе си.

Колко е тъжно само да осъзнаеш, че си на крачка от великата тръпка и сам да си пречиш да я изпиташ. Колко жалко е наистина, когато не може да опитаме от най-сладкото нещо, осъзнавайки че сами се възспираме. Не водени от страх да ни наранят, а водени от разума. Спираме себе си и сърцето си, защото знаем, че така е правилно. Или доверявайки се на инстинктите и  интуицията си, винаги търсейки негативните черти у другия, спираме емоциите си. И когато се обърнеш няколко месеца назад, виждаш само прикрити чувства, заклещени емоции. Озоваваш се в собствения си капан, който сам си направил, осланяйки се на разума. Невъзможно трудно става изведнъж да изпитваш нещо, каквото и да е. Трудно става да повярваш, че не можеш да обичаш. Разум…. той нужен ли ни е в любовта? И колко нужен, ако да ?

Незная какво се случва в това побъркано време. И ученическата любов вече не е същата. А колко по-лесно беше преди. Когато бяхме наивни и можехме да се доверяваме лесно. Когато не се бояхме, че ще ни наранят. Когато не слушахме разума за това кое е правилно и кое не, а следвахме сърцето си. Сега се сещам за реплика от филма “Лолита”. “Чичкото” споменаваше, защо харесва толкова малки момичета. Той казваше, че техните сърца са недокоснати, че могат да обичат с онази невинност, която е присъща само за дете, което току що навлиза в света на възрастните. С онази чистота, позната само за първата любов, отдаваща напълно и изцяло сърцето на една “жена”.

Невинност-твоето име е мистерия… Тези мисли малко ме натъжават. Но пак ще си пусна романтичен филм. Колкото и тъжен да е

П.С. Филмът, за когото споменавам в началото се казва “Twilight”.

Хайде, спрете ме!

Че защо да не мога? Хората говорят със себе си през цялото време…Разликата между всички, е че едни го дават по-дискретно (т.е. говорят със себе си когато са сами), а други не се съобразяват с околните и дори си пеят на глас.

Във влака, когато пътуването е на дълги разстояния, а не може да се спи от шумното тракане, неприятната миризмата, носеща се отвсякъде ти пречи да дишаш спокойно, книгата също не е интересно занимание, особено когато разбеснели се от хормоните teenagers, крещят, сякаш току-що са открили викането като вариант за оцеляване, а музиката от mp3-та едва се чува….какво друго остава освен да си попее човек на глас. И когато точно успее да чуе собствения си глас, недоволна бабичка прави зла физиономия и отбелязва сърдито : “Момичеее, пееш си на глас!”

Какво му е лошото на пеенето на глас. То също е вид говорене със себе си. Помага също за успокояване на нервите след злостната забележка на дадената дама. Е, какво ни остава освен да си пеем на ум. Ама защо да го правим, след като имаме свобода на словото.. Защо трябва да НЕ си покаваме емоциите, когато можем……защо да ги таим в себе си? Кажете, мадам- а Вие затова ли сте толкова сърдита, понеже през целия си живот сте се опивала да бъдете сдържана и да криете всичко дълбоко в себе си…? А старата дама мълчи и нищо не казва. Бяха ми казали някога, че мълчанието е знак на съгласие.

Сега, когато си вървя по улиците, пак си пея на глас, дори вървя в танцова стъпка. Интересно, че всички ме мислят за луда. Защо ли ….? Хората трябва да изразяват щастието си, когато са щастливи, тъгата-когато нещо ги притеснява. Ако продължаваме да крием всяко едно чувство, било то радост или не точно щастие, колко още ще се отчуждим от хората около нас и колко повече ще се отчуждим от самите себе си. Смисълът на живота се губи – да намерим себе си, да опознаем себе си чрез външния свят. Как бихме могли да постигнем това, ако винаги вървим със затворени очи, скръстени ръце и наведени глави.

Аз ще продължавам да си пея на глас и ще танцувам вместо да вървя. Ще търся себе си и ще откривам  света. А вие, мадам, продължавайте така тихо да ненавиждате всичко около вас- светът ще се върти, а вие не…, а вие не …..

Нещото vs. Нищото

Такаааа, какво е нищото и какво е нещото ?

Почнах аз да симисля за тези две неща …и стигнах до простичкия извод, че хората си губят времето напразно в разни размисли и страсти, които се оказват накрая безполезни.

Нищото си е просто нищо.А нещото - нещо. Странно обаче, както всички други неща в природата  нищото и нещото си опонират. Но от нищото няма полза. То не поражда нищо. Както каза един мой познат нищото си е нищо и си остава такова, не прави нищо, не поражда нищо, не прави нищо. Или поне аз не се сещам за такъв явен пример.

Как тогава от нещото се поражда друго нещо и друго нещо и т.н. не може ли просто да си седим и от едното нищо да стане друго нещо, и така от друго нищо да стане друго нещо. Ами явно не може защото нищото пак си остава нищо. Тогава пък се питам: защо много често употребяваме фразата “От нищо- нещо.” И изводът : защо ние хората сме измислили нещо, което използваме без видима причина. Губим си времето да мислим разни неща, от които няма полза.

Изводът: че дори това, което пиша и пълна глупост, понеже е губене на време.

Така ли е или просто аз имам изкривено мислене ….. и просто си седя и си мисля за нещото като нещо и неговият смисъл, и нищото като такова едно гооооолямо нищо и пак смисълът му или неговата пълна липса ….

Epigrams

You can add something, if you want

Here is one :

• “Today we love, what tomorrow we hate.” - Robinson Crusoe

• “It is perfectly monstrous the way people go about, nowadays, saying things against one behind one’s back that are absolutely and entirely true.”
  – “The Picture of Dorian Gray” (Oscar Wilde)
  

Кога бедността се определя като нарушаване на човеки права и кога като личен избор…..

….ili porednata glupost, koqto ni karaha da pishem za uchilishte ….stranno na men mi haresa kakvo sytvori bolniqt mi mozuk (izvinqvam se, 4e ne pisha na kirilica, no  software-a neshto se smahna) .

“Бедността и социалното неравенство продължават да съществуват, защото много са тези, които нямат универсално гарантирани човешки права и основни свободи. “Всеобщата декларация за правата на човека” от 1948г. подчертава, че човешките права са присъщи на всички хора, независимо от тяхната раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Свободата от бедност е основно човешко право…………….”

 

                                                            Послание на Кемал Дервиш, Администратор на ПРООН, послучай Деня на правата на човека 2006

 

 

 

 

 

Всички ние сме равни, имаме еднакви човешки права. Образование, здравеопазване, труд, лично пространство, ние всички имаме право на тези неща. Като, разбира се, едното звено води до развитие и преминаване към другото. Такъв е случая образование – труд.

За да работим дадена професия ние трябва да имаме нужната квалификация. За да получим тази квалификация – трябва да получим образование, което да ни я даде, да ни подготви. Член 26 от “Всеобщата декларация за правата на човека “ гласи, че : 1. Всеки човек има право на образование. Образованието трябва да бъде безплатно, поне що се отнася до началното и основното образование. Началното образование трябва да бъде задължително. Техническото и професионалното образование трябва да бъдат общодостъпни, а висшето образование трябва да бъде еднакво достъпно за всички на основата на техните способности. 2. Образованието трябва да бъде насочено към цялостно развитие на човешката личност и засилване на уважението към правата на човека и основните свободи. Разбира се дали да получим образование или не, до голяма степен и наш личен избор, който формира интелектуалното и духовното ни развитие, също и оформя бъдещето ни. Но има и друга причина поради, която голяма част от обществото не получава нужното образование. Когато в едно семейство финансите не са достатъчни, за да се осигури образование на детето или децата, това вече е нарушаване на човешките права. Следва ограничаване на личността, на нейното развитие и по нататъшна успешна реализация. Не, това не е личен избор. Това е изборът на родителите. Ако те са решили за себе си, някога в миналото, че нямат нужда от образование, то в бъдещето с това решение те пряко ограничават развитието на собственото си дете. И това не е избор на детето… Понякога, дори не е избор на родителите – не липсата на образование при тях не  е водеща пречка, а липсата на възможност за реализация в дадена област, както и безумно ниското заплащане. Какво се случва след това…. Нали трябва да сме равни и образованието да е достъпно за всички – независимо от раса, пол, възраст, религия, цвят на кожата. Къде отива равенството и правото да бъдеш човек ? Не се ли обезсмисля Член 26 от “Всеобщата декларация за правата на човека”…..

Мисля, че тук се объркват понятията, а правата за работа се изпаряват както капка вода в горещ летен ден. Ето какво гласи Член 23 от “Всеобщата декларация за правата на човека” :

1.                         Всеки човек има право на труд, на свободен избор на работа, на справедливи и благоприятни условия на труда, както и на закрила срещу безработица.

2.                         Всеки човек без каквато и да е дискриминация има право на равно възнаграждение за равен труд. 

 

3.                         Всеки човек, който се труди, има право на справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и неговото семейство съществувание, съответствуващо на човешкото достойнство и допълнено, ако това е необходимо, с други средства за социална защита.

 

 

Дотук добре – ние избираме какво да работим, как да се развиваме. Самостоятелно избираме професията си – нещото, което най-много ни се отдава да правим или това, което най- много ни харесва. Получаваме и закрила срещу безработица – бюрата по труда се грижат за това, получаваме и социални помощи ако имаме нужда от тях – тук отговорна е държавата. Да, получаваме равно възнаграждение, за равен труд, но не навсякъде. Трета точка от Член 23, обаче е нарушена – справедливо задоволително възнаграждение……Естествено е всеки да очаква повече , за работата, която върши. За всяка професия се получават съответните заплащания, но според стандарта на живот налаган от пазара. Когато правото за нормално заплащане е отнето, е немислимо да се говори за равенство и бедността като личен избор. Едно от основните човешки права биват нарушавани – правото за нормален живот, за жизнено равнище, за прехрана, медицинско обслужване, образование. За нашата страна това право се нарушава и продължава да бъде нарушавано. Една минимална заплата не е достатъчна за нормален живот дори на един човек, а какво остава за цяло семейство. Да – ние имаме отговорност към държавата да се трудим и чрез труда си да помагаме за развитието на икономиката. Но къде се губи отговорността на държавата към гражданите? Ние нямаме нормален стандарт на живот. Имаме само права – на хартия. Никой не ги спазва, а всички ги нарушават. Нямаме равенство – пред другите, пред държавата, пред себе си дори. Нима един човек на стари години, някога сам е избрал и е знаел, че в бъдеще ще изнемогва, задари ниската си пенсия….. Нима когато създаваме живот знаем, че някога в бъдещето сметката за тока, таксите за образованието или нужните месечни финанси за поддържане на едно нормално домакинство, ще бъдат по – големи като сума от месечните ни заплати…..

     Бедността рядко е личен избор… Бедността е ежедневие….. Кога бедността е нарушаване на главните човешки права? Не мисля, че сами не бихме могли да си отговорим, дори без да четем конституцията или декларацията за правата на човека. По-скоро точният въпрос би бил : Кога бедността не е нарушаване на правата на човека?  Да – някои хора избират сами… Но малко са тези, които искат да живеят в бедност и мизерия. Малцина си казват – Защо не бях по-беден …. повечето от нас се замислят и си казват: Защо нямам повече пари?

“Свободата от бедност е основно човешко право …..” – а ние имаме ли го ?