Размисли и малко страсти от …. мен :)

Наскоро гледах една приятна холивудска продукция. сценария напомня сапунена опера с фантастични елементи. Тийнеджърска почти невъзможна любов, толкова силна, че подкосява краката и на най-коравосърдечния човек, понеже героите от филма са не само красиви, но и играят добре ролите си на безнадеждно влюбени. Всеки романтик би се разтопил пред такава мила гледка, била тя и такава между вампир и обикновено момиче. Погледната обаче от друга страна тази любов е много по-предана и зряла от всяка друга. Бях достатъчно трогната от филма, за да го изгледам поне 3 пъти. И още по-щастлива, когато разбрах, че всъщност е режисиран по книга. Свалих си цялата поредица и започнах да ги чета. Още не съм приключила дори с първата, но със сигурност мога да отбележа, че книгите са в пъти по-добри от филма.

Не това обаче е интересното за мен. Много въпроси изникнаха в съзнанието ми. Много разсъждения също.

Като една отчаяна романтичка, обичам да гледам такива филми. Не защото съм отчаяна и не защото съм романтичка. Просто осъзнавам, че такава любов в реалността рядко съществува. Лични наблюдения ме карат да мисля, че наистина е трудно да изпитваш такъв вид обожание и привързаност, привличане и страст, когато вече осъзнаваш какво искаш наистина да постигнеш в живота си и трудно успяваш да вярваш дори на самия себе си.

Колко е тъжно само да осъзнаеш, че си на крачка от великата тръпка и сам да си пречиш да я изпиташ. Колко жалко е наистина, когато не може да опитаме от най-сладкото нещо, осъзнавайки че сами се възспираме. Не водени от страх да ни наранят, а водени от разума. Спираме себе си и сърцето си, защото знаем, че така е правилно. Или доверявайки се на инстинктите и  интуицията си, винаги търсейки негативните черти у другия, спираме емоциите си. И когато се обърнеш няколко месеца назад, виждаш само прикрити чувства, заклещени емоции. Озоваваш се в собствения си капан, който сам си направил, осланяйки се на разума. Невъзможно трудно става изведнъж да изпитваш нещо, каквото и да е. Трудно става да повярваш, че не можеш да обичаш. Разум…. той нужен ли ни е в любовта? И колко нужен, ако да ?

Незная какво се случва в това побъркано време. И ученическата любов вече не е същата. А колко по-лесно беше преди. Когато бяхме наивни и можехме да се доверяваме лесно. Когато не се бояхме, че ще ни наранят. Когато не слушахме разума за това кое е правилно и кое не, а следвахме сърцето си. Сега се сещам за реплика от филма “Лолита”. “Чичкото” споменаваше, защо харесва толкова малки момичета. Той казваше, че техните сърца са недокоснати, че могат да обичат с онази невинност, която е присъща само за дете, което току що навлиза в света на възрастните. С онази чистота, позната само за първата любов, отдаваща напълно и изцяло сърцето на една “жена”.

Невинност-твоето име е мистерия… Тези мисли малко ме натъжават. Но пак ще си пусна романтичен филм. Колкото и тъжен да е

П.С. Филмът, за когото споменавам в началото се казва “Twilight”.