When the present turns into the past we were so afraid of, nothing is left but live with the future and look back to the good, bad and evil moments with bizarre adoration and knowledge of a wiser human being. Then someday we’ll sit down bored with the every day life, which is not that boring unless we make it so, and sigh desperately. And in that very moment we’ll give boredom a new name – nostalgia. That itself will tear the sadness apart and make space for new emotion. New feeling so beautiful and tender, inspirational but at the same time a bit confusing and strange. The same feeling will be inevitably interpreted as moments in the past lived to the fullest. As some may even claim – fulfilled life. And as if that burden is not enough, we’ll question it all the time, wanting more, unable to feel better unless we get that “more”. And this whole fuzz – just because we’re humans. See animals, simple and astonishing as they are – do not have such a complex problem. 
There is no such thing as
Back to the basics
Recently I’ve found out how hard it is to start over. Pick up from a point where you have stopped some time ago. Like the drawings I made before …. now when I try to draw again it’s so much harder. People say that if you can do something: draw, sing dance, ect. you cannot forget how to do it again even after 10 years…. They all lie!
It is hard, it’s even harder than the beginnig. For when you begin, you never question yourself whether you’re going to make it. When the same person have previous experience and have something to compare his current work with – now that’s an obstacle. Developing skills comes along with practise. The more you practise the better you become.
Human mind has this special behaviour – if you don’t train it, it will erase the progress you’ve made so far… Only the memory of it remains…. And if you’re lucky enough, some day you’ll feel the desire to start over. And then if you’re persistent enough, you’ll try to reach that point at which you’ve stopped.
Finally if you’re intelligent enough to understant that this is not actually enough you’ll keep on developing.
To be back to the basics of something is not scary, not even bad. To never encourage yourself to continue, now that is lack of self-esteem.
…..after three years ..
…here is the reasult. I know it’s not what I used to draw in the past, but I think It’s just the beginning. I’m constantly drawn to sketching. Made with pen. 
Taste of freedom
The last weekend I spent in a big city. Some call it The City of Love. For me it is and it will always stay The City of Freedom.
We all know that feeling we get from being at one place. Town, park, country, bar, museum, café…. Sometimes it’s a feeling of comfort, happiness, tranquillity. Sometimes it’s dizziness, akwardness even restlessness. But what makes us feel that way? Is it the city, the people, the spirit or it’s just us?
What really defines whether we’re going to feel too small in a big place, or too big in a small place or the other way arround? and which is better…
In my humble oppinion – the people!
It’s probably strange to feel home, when you’re abroad. It’s even stranger to feel more free and happier when you’re among strangers. When you do not talk but still can understand them. And they can understand you. Like two souls talking without making any sound, just perceiving all. Sounds a bit like a hippie – late–john lennon- good-night-story. But it’s not really like that.
It’s just the freedom that you feel. Something that can hardly be described. In my case it was a simple dance with a girl I don’t know. She just came out of nowhere. Took off her shoes and started dancing – free, happy, gracious. I was just sitting there, enjoying her “performance”, or as I understand it expression of freedom. She wasn’t a professional dancer, but no dance that has been choreographed could be compared to hers. It was natural, flowing, tender, amazing, undescribable, beautiful. Soul dance, the only one that is truly real. Suddenly I felt like dancing. And I did it. I didn’t care about the people arround, cold weather, the fever that I had. I was crazy, but for the first time of my life trully free and happy. We started dancing together. And at that time it was just both of us together tangled in a dance of life and soul. I didn’t know her but I felt just the opposite. We followed each others moves like we were dancing together whole life. And it was memorable. Nothing else existed. Just dance, just feeling, just us…
At that moment I felt small and at the same time big in a city of million people.
I hope that everyone can get that feeling at least once , because this is the moment when a person is really living. It’s not neccessary to be dance, it can be everything else…. but it’s something everyone should experience. It’s life, it’s everything we need to be happy – to be humans.
Поглед в миналото…
Колкото и да не ми се иска понякога да се връщам назад, ми се струва неизбежно в тези дни да не си спомням за почти безгрижните тинейджърски години, когато нещата изглеждаха малко по-розови от сега.
Измина малко време оттогава до настоящия момент и може би не съм все още толкова далеч от степента на морално израстване, което бях постигнала до преди година и половина. започвам дори да се чудя дали въобще има някаква промяна. Възможно е единствената промяна да е само в броя на хората, които познавам, местата които съм посетила, малкото опит, който съм събрала…
А може би разликата е в това, че забравих за мечтите си, нещата които наистина искам да правя в живота си. В този ред на мисли – да вероятно наистина загърбих истинските си желания, за да мога да върша нещо, с което би било по-вероятно да “оцелея”. Интересното е, че напоследък срещам все повече хора като мен. Хора на моята възраст. … И това малко ме натъжава.
Много е възможно това да е следствие от “развиващата” се икономика, пазара на труда и тн. Но няма ли да сме по-добри в областта, която бихме изучавали с удоволствие отколкото в насоката, пътя който сме поели сега – алтернативния вариант , който ни заблуждава, че сме достигнали определено ниво на професионално или личностно развитие. До колко си струва да продължаваме да се заблуждаваме, докато губим себе си някъде по пътя. А дали не е по-добре да изгубим себе си, за да можем пак да се преоткрием – вътрешно! Или може би – не ?
Мисля, че всеки един от нас е обмислял тези неща не веднъж в живота си.Развиваме ли се наистина, докато се възползваме от алтернативата или всъщност тъпчем на едно място. Това много зависи от човека, който е избрал компромисния вариант. Ако толкова много желаем нещо, защо да не използваме сегашния си избор, за да достигнем до мечтата или първото желано състояние, независимо какво е то. Дали няма да е по-добре, ако от всичко, с което се занимаваме вземем най-важното и доброто и го вложим в осъществяването на дадена мечта. Мисля – да!
Напоследък стигнах до извода, че колкото повече се ангажираш, толкова повече отговорността ти расте (тук влагам и глямо количество ирония). Много хора, обаче не могат да си отговорят правилно на въпроса какво е отговорност. Може би защото за всеки един правлното е съвсем различно от това на останалите. Какво е за мен отговорността главно пред себе си – не само да се занимаваме с 10000 неща наведнъж, важото е колко от тях вършим както трябва. Тук стигаме до въпроса: какво означава да вършиш дадена задача както трябва?
Всяка една малка задачка се състои от малки други задачки, някои от тях по-важни от другите. За мен отговорността главно се състои в това не да вършиш всичко добре, защото от това няма много смисъл – важното е да вършим най-важните неща с усърдие и стремеж да натрупаме опит, а не само да отметнем поредната записка от списъка за деня.
По-горе споменах, че ме натъжава факта, че срещам много хора , които са избрали алтернативния вариант. Това добре, Но нещото, което ме кара да се чувствам по-зле е, че тези хора не осъзнават как чрез него могат да постигнат целта си. Дали са прекалено черногледи, отчаяни или невежи – незная. Лошото е не е толкова компромисът, колкото ограничения поглед върху него и позитивните влияния, които можеш да извлечеш от него.
Това, всъщност ме накара да се замисля върху миналото и неговото значение. Хубаво е понякога да се обръщаме назад и да си правим равносметка докъде сме стигнали. Лошо е, ако се вглеждаме повече в него отколкото в настоящето, което гради нас като личности, а ние като такива на свой ред градим живота си.
Хубави бяха ученическите години, след време ще се обръщам със същите думи и към студентските ми такива. Надявам се тогава да гледам от мястото на човек, който е достигнал мечтата си или поне е изключително близо до нея, а не от становището на такъв, който е оставил съзнанието му да живее в миналото.
Към целият този роман ще добавя една прекрасна песен на Joe Cocker – Simple things. Която много добре допълва разсъжденията ми от последните няколко дни насам. Насладете се на хубавата музика
