It’s hard to decide, any suggestions 
?
Размисли и малко страсти от …. мен :)
Наскоро гледах една приятна холивудска продукция. сценария напомня сапунена опера с фантастични елементи. Тийнеджърска почти невъзможна любов, толкова силна, че подкосява краката и на най-коравосърдечния човек, понеже героите от филма са не само красиви, но и играят добре ролите си на безнадеждно влюбени. Всеки романтик би се разтопил пред такава мила гледка, била тя и такава между вампир и обикновено момиче. Погледната обаче от друга страна тази любов е много по-предана и зряла от всяка друга. Бях достатъчно трогната от филма, за да го изгледам поне 3 пъти. И още по-щастлива, когато разбрах, че всъщност е режисиран по книга. Свалих си цялата поредица и започнах да ги чета. Още не съм приключила дори с първата, но със сигурност мога да отбележа, че книгите са в пъти по-добри от филма.
Не това обаче е интересното за мен. Много въпроси изникнаха в съзнанието ми. Много разсъждения също.
Като една отчаяна романтичка, обичам да гледам такива филми. Не защото съм отчаяна и не защото съм романтичка. Просто осъзнавам, че такава любов в реалността рядко съществува. Лични наблюдения ме карат да мисля, че наистина е трудно да изпитваш такъв вид обожание и привързаност, привличане и страст, когато вече осъзнаваш какво искаш наистина да постигнеш в живота си и трудно успяваш да вярваш дори на самия себе си.
Колко е тъжно само да осъзнаеш, че си на крачка от великата тръпка и сам да си пречиш да я изпиташ. Колко жалко е наистина, когато не може да опитаме от най-сладкото нещо, осъзнавайки че сами се възспираме. Не водени от страх да ни наранят, а водени от разума. Спираме себе си и сърцето си, защото знаем, че така е правилно. Или доверявайки се на инстинктите и интуицията си, винаги търсейки негативните черти у другия, спираме емоциите си. И когато се обърнеш няколко месеца назад, виждаш само прикрити чувства, заклещени емоции. Озоваваш се в собствения си капан, който сам си направил, осланяйки се на разума. Невъзможно трудно става изведнъж да изпитваш нещо, каквото и да е. Трудно става да повярваш, че не можеш да обичаш. Разум…. той нужен ли ни е в любовта? И колко нужен, ако да ?
Незная какво се случва в това побъркано време. И ученическата любов вече не е същата. А колко по-лесно беше преди. Когато бяхме наивни и можехме да се доверяваме лесно. Когато не се бояхме, че ще ни наранят. Когато не слушахме разума за това кое е правилно и кое не, а следвахме сърцето си. Сега се сещам за реплика от филма “Лолита”. “Чичкото” споменаваше, защо харесва толкова малки момичета. Той казваше, че техните сърца са недокоснати, че могат да обичат с онази невинност, която е присъща само за дете, което току що навлиза в света на възрастните. С онази чистота, позната само за първата любов, отдаваща напълно и изцяло сърцето на една “жена”.
Невинност-твоето име е мистерия… Тези мисли малко ме натъжават. Но пак ще си пусна романтичен филм. Колкото и тъжен да е
П.С. Филмът, за когото споменавам в началото се казва “Twilight”.
Малко мъдрост от Лао Дзъ
С благодарности към един колега, който ми довери книгата си Ето го и един от любимите ми цитати :
“Когато всички узнаят, че красотата е красива,
това е грозно вече.
Когато всички познаят доброто като доброта,
това не е добро.
Тъй явното и неизявеното едно от друго се пораждат;
трудното и лесното взаимно се създават;
дългото и късото взаимно се сравняват;
високото и ниското взаимно се допълват;
звучно и беззвучно взаимно хармонират;
предишно и следващо взаимно се редуват;”
Хайде, спрете ме!
Че защо да не мога? Хората говорят със себе си през цялото време…Разликата между всички, е че едни го дават по-дискретно (т.е. говорят със себе си когато са сами), а други не се съобразяват с околните и дори си пеят на глас.
Във влака, когато пътуването е на дълги разстояния, а не може да се спи от шумното тракане, неприятната миризмата, носеща се отвсякъде ти пречи да дишаш спокойно, книгата също не е интересно занимание, особено когато разбеснели се от хормоните teenagers, крещят, сякаш току-що са открили викането като вариант за оцеляване, а музиката от mp3-та едва се чува….какво друго остава освен да си попее човек на глас. И когато точно успее да чуе собствения си глас, недоволна бабичка прави зла физиономия и отбелязва сърдито : “Момичеее, пееш си на глас!”
Какво му е лошото на пеенето на глас. То също е вид говорене със себе си. Помага също за успокояване на нервите след злостната забележка на дадената дама. Е, какво ни остава освен да си пеем на ум. Ама защо да го правим, след като имаме свобода на словото.. Защо трябва да НЕ си покаваме емоциите, когато можем……защо да ги таим в себе си? Кажете, мадам- а Вие затова ли сте толкова сърдита, понеже през целия си живот сте се опивала да бъдете сдържана и да криете всичко дълбоко в себе си…? А старата дама мълчи и нищо не казва. Бяха ми казали някога, че мълчанието е знак на съгласие.
Сега, когато си вървя по улиците, пак си пея на глас, дори вървя в танцова стъпка. Интересно, че всички ме мислят за луда. Защо ли ….? Хората трябва да изразяват щастието си, когато са щастливи, тъгата-когато нещо ги притеснява. Ако продължаваме да крием всяко едно чувство, било то радост или не точно щастие, колко още ще се отчуждим от хората около нас и колко повече ще се отчуждим от самите себе си. Смисълът на живота се губи – да намерим себе си, да опознаем себе си чрез външния свят. Как бихме могли да постигнем това, ако винаги вървим със затворени очи, скръстени ръце и наведени глави.
Аз ще продължавам да си пея на глас и ще танцувам вместо да вървя. Ще търся себе си и ще откривам света. А вие, мадам, продължавайте така тихо да ненавиждате всичко около вас- светът ще се върти, а вие не…, а вие не …..
